Хей, момче, сещаш ли се за шамара, който ти ударих когато се опита да ме целунешω Сещаш се сигурно, беше прекалено, за да забравиш. Хей, момче, сещаш ли се, когато ми донесе първото цвете - синьо беше и ме подсещаше за твойте очи. Но цветето падна. Аз бях много тъжна, но ти се усмихна и ми каза, че ще ми донесеш много такива цветя, но нито едно от тях нямаше такъв цвят, които да напомня за твоите очи. Хей, момче, сещаш ли се, когато един ден се опитах да те целуна, а ти се дръпна и ми каза: - Мъничка, не те обичам вече, обичaм друга и няма смисъл да бъдем заедно. Тогава те погледнах и казах: "Сбогом!!!" Обърнах се и откаснах един лист от дървото до мен и започнах да го гриза. Тогава усетих горчивия вкус на листото. Мислех, че то ще намали болката, но тогава чух твоя топъл и нежен глас: - Мъничка, може ли аз друга да обичамω Тогава се обърнах и започнах да те целувам. Колко беше мил света в тези ми мигове. На другата сутрин отидох при теб, но ти бе блед, тъжен. Не говореше... и когато поисках да си ходя ти каза: - Мъничка, днес заминавам за Америка! Може би повече няма да се видим. Аз бях потресена от твойте думи! На първо време си писахме, но после разбрах, че не трябва да се разпалва любов без перспектива и че любовта чрез писма не е любов. В последното си писмо му написах няколко реда от една стара японска поговорка: "Да обичаш е също като да пееш песен, но няма песен без край!"Един ден, когато се върнах от училище видях писмо адресирано до мен и веднага познах неговия почерк. Питах се дали да го отворя или да го оставя в шкафа, както другите неотворени. Двоумях се. С треперещи ръце го отворих, в него пишеше: " Мъничка, на 12ти вечерта тръгвам от Америка. На 13ти вечерта ще бъда в София. Връщам се завинаги. Когато чуеш моя глас, ако не ме искаш затвори слушалката. Ако ме искаш, ще поговорим и ще бъде както по-рано. И кой казва, че "няма песен без край"ω "Това писмо е намерено до момичето с прерязани вени, а до нея е намерен вестник на 13та страница на която пишеше: "...Самолет, който през нощта тръгна от САЩ до Белград, експлодира близо до Югославска граница. Живи няма.... още не е открита причина за експлозията..." В допълнението на писмото е написано с кървави букви: " Да обичаш е също като да пееш песен, но няма песен без край... "

           *  *  *  *  *  *  *  *

Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.

Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.

Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща. но не и по-добри неща.

Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем по­вече, но научаваме по-малко. Планираме по­вече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.

Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки. Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко - възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Време, в което има много на витрината, но малко в склада. Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете „изтриване”.

Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги. Запомнете, кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас. Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.

Запомнете и казвайте „обичам те” на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Запомнете и се дръжте за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите, и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.

Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.

ДжОрДж ГарЛиН